Алексей Петренко (1938 ~ 2017) в спектакле Серсо За срещата си

Дългият разговор с Бога | Алексей ПЕТРЕНКО

Алексей Петренко (1938 ~ 2017) в спектакле Серсо

За срещата си с Бог, Петренко се готвеше овреме. Още като дребен желал да стане духовник, да иде в Семинарията. Тогава майка му го разубедила и той станал актьор. Вече на 60, Петренко погледна към вратите на Псково-Печерския манастир, с желанието да се отдръпна от светския живот. Казваше, че животът му е дал повече, в сравнение с е било нужно.

„ Петренко е един от шепата артисти, способни да пропущат през себе си голяма сила. Опасна сила ”, споделяше режисьорът Елем Климов, разкрил пръв страховития му гений.

Разбира се, Петренко не е грабил, не е посичал, нито пък убивал, не… Но в никакъв случай не се боеше да играе страшни, комплицирани персони. И вярваше, че пречупвайки през себе си тези герои, давайки им кръв от своята плът и кръв, той няма да се избави от греховете. Защото душата е като решето. Тя задържа в себе си греховете на изиграните персонажи. А в своята изумителна кариера Петренко беше и Сталин, и Распутин, и Годунов, и Иван Грозни. Последният го изпя дружно с оркестъра на Владимир Федосиев. Да, Петренко пееше великолепно.

Сравняваше себе си с Распутин, своя воин от кино лентата на Климов „ Агония ”. И с оскърбление споделяше: „ Безумецът непринудено поема върху себе си всички грехове на тая земя и заплаща за тях тук, на земята. И в случай че в действителност е по този начин, то и Русия, нашата страна е безумна страна. Никой в никакъв случай не е поемал върху себе си такива тежки тествания – братоубийства, разорения, мизерия. Руснаците със своето безумство дадоха на света образец за това, по какъв начин не би трябвало да постъпваш с никого. Вижте и не следвайте нашия образец ”.

Ще запомним Петренко като могъщия старик с бръснат череп, с внушителна брада и големи стоманени юмруци. Когато подобен воин удари по масата, картините падат от стените. Именно Петренко влезе в облика на Петър Първи от популярния филм „ Как Петър Велики дами своя арап “ и всички настръхнаха. Тогава напълно не беше остарял. Но мина време и към този момент 70-годишен, още веднъж с големи лапи и епична мощ, Петренко разбуни публичното мнение, тъй като посмя да се ожени още веднъж, не дълго откакто погреба втората си брачна половинка. Ето ви в този момент национален актьор, ето ви олицетворение на добродетелност и добродетели, говореха всички. А той още и в църквата пееше…

Впрочем, националният актьор не се интересуваше от хорските приказки и мълви. Той самичък себе си наричаше „ популярен виновник ”, от което и самите хулители бяха мощно озадачени. Защото Петренко беше популярен актьор. Безспорно международен, без никакво пресилване. Когато обаче го назоваха „ популярен ”, той се мръщеше. И без многословия споделяше: „ Грешник съм. И няма един грях на тоя свят, за който да не мога да се разкая ”.

В последните години, артистът живееше на своята дача, измежду природата. Докрай остана правилен и на актьорското, и на човешкото у себе си. Отиде си една ера.

Алексей ПЕТРЕНКО за актьорската работа и функциите, които отказал

Някога в Древния Рим, в Колизеума, организирали битки, на които участвали римските аристократи. Те възпитавали своите млади наследници по следния метод. Събират тях, събират и робите. Напиват робите като прасета, след това ги пускат в нещо като кочина. И те, робите, се валят в тази нечистотия, бият се, дерат се, хапят се, пълзят… Сиреч наподобяват по допустимо най-гнусния метод. Тогава аристократите споделят на младите си наследници: „ Погледнете, ще изглеждате по този начин, в случай че се напивате като свине ”.

Нещо сходно съставлява актьорската работа. Общо взето, посредством своите персонажи – като римските плебеи, които се напиват, въргалят се и получават допустимо най-непристойния тип – демонстрираме всичко. Как би трябвало да се живее, какъв би трябвало да бъде човек – когато изпълняваме роля на правоверен и умен човек. Или по какъв начин не трябва да живее човек – когато играем негативни функции.

Ние сме като плебеи, такава ни е специалността. Не е добре да играеш единствено позитивни функции. Това, с изключение на всичко останало, не е забавно. Защото към теб има толкоз негативи, които би могъл да използваш и да не се вместиш в съответния персонаж.

За феновете ние сме лакмус, по тази причина сме длъжни да играем. Но не постоянно. На мен не постоянно ми стигат силите.

Например режисьорът Елем Климов ме предложения да изиграя във кино лентата му „ Иди и виж„ ролята на белоруски служител на реда. А аз помня, че в Украйна, където съм живял, най-срамната дума беше „ служител на реда ”. Синоним на изменник. Не се съгласих, не ми стигна дух за това.

Веднъж в театъра ми предложиха роля в българска пиеса. Трябваше да играя зоотехник, който за икономии е задължен да убие кучета пазачи на стадо овце. Героят ми идва, с цел да убие кучетата. Е, не можах да изиграя този зоотехник, отхвърлих се. Казах: „ Не мога! Кучетата са почтени, просто са подготвени да убиват. Няма да го направя ”. Случват се такива неща.

(Фрагмент от Алексей Петренко: Вярвам – това е. Вярвам!, превод от съветски: Елена Дюлгерова, „ Гласове ”)

Алексей Петренко и Лидия Шукшина, „ Беда ”